Защо не показваме децата си онлайн

Един често задаван въпрос, който получавам е “Защо не показваш децата си?”. Има резон за канал, който е насочен към настоящи и бъдещи майки. Защо, наистина?

Тук споделям някои от причините, които доведоха до семейното ни решение да не показваме лицата на децата си, да не споделяме твърде лична или детайлна информация за тях и да не практикуваме т.нар. sharenting – (share+parenting) или споделянето на зад кулисите на родителството във всичките му цветове не само във видеа, но в никоя онлайн платформа.

Не е мое право

Децата не са наша собственост, а гости в дома ни. Отделни личности, за които от нас, като родители се иска да ги научим как да функционират самостоятелно в света. Всяка част споделена информация за тях създава техния т.нар. “дигитален отпечатък”, а ние сме първото поколение, което отглежда деца с такъв отпечатък още от зачатието им без да знаем до какъв ефект може да доведе това в бъдещето.

Егоистично е

Има родители, които показват “нефилтрирано родителство” без да осъзнават, че това е и нефилтрирано детство. Неща, които само мама и татко трябва да знаят, неща, които трябва да си останат в тесен семеен кръг.

Мама и татко споделят как детето се е наакало до ушите или как се разхожда голо и тенджера на главата. Хе-хей, смешно е, забавно е, виж колко LIKE-а ни донесе.

Поставям се на мястото им

Всеки от нас има истории, моменти, в които се е чувствал гол и уязвим, дори без да го признава; които е искал да запази в тайна, които е искал да останат само в общуването с някого, последвани от такива, в които е чувствал доверието си предадено. В дигиталната ера това може да достигне несравнимо по-големи мащаби за секунди.

Необратимо е

В ерата на филмовата фотография гаранция за края на една снимка беше да унищожиш всички нейни копия, както и негатива й. В дигиталния свят, веднъж пусната в пространството, информацията никога не изчезва.

Пухкавото дете днес след години ще стане тийнейджър, който ще се срамува от тези снимки, които са не само достояние на леля Гинка, която да щипе бузките и да ти казва как някога си ял от храната на кучето й, но и на всеки, който ги потърси. Да, ще ги види вероятно и момичето, което харесва; преподаватели или работодатели; ще ги видят (и използват) тези, които искат да му навредят, защото, за съжаление не живеем в свят на приказни феи и вълшебен прашец.

Да споделяш информация и визуални кадри на децата си е все едно да им направиш татуировка на лицето  – малко от тях ще оценят и благодарят след години за избора ти.

(Тук се надявам наистина процедурата „Право да бъдеш забравен“ да влезе в сила и практически.)

Опасно е

Физически

Една от главните роли на един родител е да създаде безопасна среда, в която децата му да растат и да се развиват. Покрив над главата, питателна храна, защита от външна агресия или дори намеса.

Показвайки детайли от ежедневието ни, децата стават лесна мишена за недоброжелатели, които знаят подробности, които само близък човек би трябвало да знае.

Да, децата са доверчиви, невероятно доверчиви. Ето тук има социален експеримент, който доказва, че независимо от увереността на родителите, че малките човечета са обучени или възпитани да не се доверяват на непознати, те го правят, а едно отвличане може да се случи и за минута, и дори в присъствието на родителя.  

Документално

Прави кражбите на самоличност още по-лесни.

И виртуално

Както разгледахме по-горе, всеки има достъп до информацията, която споделяме, дори да е “само за приятели” онлайн. Cyberbullying или онлайн тормозът са сериозно и мрачно явление, което води понякога до фатални последици.

Какво общо има той със споделянето от наша страна? Много.

Човек лесно може да налучка слабите места на една крехка психика, да влезе под кожата, да внуши, да обърка.

От личен опит мога да потвърдя и, че “всичко, което кажеш/направиш онлайн, може и ще се използва срещу теб” (независимо колко е невинно).

Защо го правих преди?

Още когато Анастасия се роди, предупредих всички, че не искам да качват нейни снимки онлайн, не искам да споделят във Фейсбук или социалните си мрежи. Изпращах ги само на близките си и очаквах от тях да останат само в техни ръце (и очи), защото ако се запознаете с малкия шрифт на много социални мрежи, можете с изненада да откриете, че това, което качите в тях, вече не е Ваша собственост, а част от системата и може да бъде използвано по различни начини, много от които извън Ваш контрол.

Година и няколко месеца по-късно, когато преминахме през борбата за живота и здравето й решихме, че трябва да споделим опита си за да бъде полезен и на други хора и за целта искахме първо Анастасия да бъде познавана като детенце, отвъд състояние или диагноза. Съвсем умишлено започнах да правя ежедневните ни влогове, показвах белите й, как ходим на рехабилитация и след това разказах историята за “Фалшива епилепсия”. Споделях ежедневието ни до момента на пълното й възстановяване.

“Твърде много ги пазиш!”

Винаги е по-добре да се заложи на сигурността, на свободата, на уважението и на личния избор. Във всеки един момент в съзнателния си живот, децата ни могат да решат дали какво и кога да споделят за себе си със света, защото това е тяхна територия.

За кого е полезно?

Определено смятам за полезно споделянето онлайн за една група деца (и възрастни), които считаме за “различни”. Поглеждайки зад кулисите и през техните очи, виждаме човека, а не етикета му, разчупваме стигмата около физическо или психологическо състояние.

Проектът на Силвена и Краси “Живот със синдром на Даун” е истинска, реална стъпка към промяна на обществото и нагласите. Ако не познавате прекрасните Крис и Михаела:

След всичко казано, ако е нечие предпочитание да споделя малко или много детайли за и около децата си, това е негова преценка и решение, което ние приемаме. Нашето, от своя страна, е да дадем право на децата си сами да изберат какво искат и не искат да покажат за себе си…един ден, когато могат да осъзнаят и оценят последствията.

 

Поздрави,

Зорница

 

П.П. Защо не показвам съпруга си?

Въпреки, че ме подкрепя във всичките ми начинания, съпругът ми е отделна личност, със свои интереси и занимания, а да е част от влог-свят не е едно от тях и аз уважавам решението и личното му пространство.

 

Още по темата:

The Ethical Implications of Parents Writing About Their Kids